Подходът, възприет в директивата, не изглежда най-добър. Поне не за отчетните лица. Законът на ЕС за подаване на сигнали за нередности изисква определена степен на вероятност относно истинността на информацията. Същественият обхват на Директивата към момента на докладване от страна на докладващото лице. В директивата не е предвидена оборима презумпция, че това условие е изпълнено до доказване на противното. Това поставя тежестта на доказване върху докладващото лице. В повечето случаи като по-слабата страна в производството, което значително увеличава правния риск за нея.
Изясняване на неяснотата около правните стандарти в закона за фалшивите сигнали за нередности
Законът за подаване на сигнали за нередности не определя правния стандарт „разумни основания“ и оставя това на националните законодателства. Освен това това не е единственият правен стандарт, който се прилага към състоянието. А именно информацията за нарушението, за което се отнася обсъжданото условие. Дефинирана в член 5 като информация, включително основателно подозрение, за действително или потенциално нарушение. Което се е случило или е много вероятно да се случи. Не е ясно защо в това определение се използва терминът „обосновано подозрение“. Докато в член 6 се изискват „разумни основания“ от заявителя. Тези правни стандарти могат да имат съвсем различно значение в някои национални законодателства. Това със сигурност ще доведе до объркване.
Диференциране на степента на добросъвестност при докладване в рамките на защитата на лицата, подаващи сигнали за нередности
Със сигурност обаче не всички доклади са с по-ниска степен на вероятност от изискваните „основателни причини“ (нито „обосновано подозрение“). Това задължително трябва да се отъждествява с умишлено неверни и подвеждащи доклади. Ако под добросъвестни отчетници се разбират всички онези, които не подават умишлено неверни и подвеждащи отчети. Директивата очевидно разделя добросъвестните отчетници на още две групи. Този с повече и този с по-малко добросъвестност. Разграничението далеч не е незначително, тъй като от него зависи защитата срещу отмъщение.
Освен умишлено неправомерно докладващите лица, също така и докладващите лица с „по-малко“ добросъвестност. Който не успее да докаже достатъчна степен на вероятност за истинност на информацията към момента на подаване на сигнала, няма да може да разчита на защитните мерки срещу репресии. Нещо повече, дори и фактът, че докладваните нарушения се оказват основателни. Това няма да позволи на докладващите лица, които са „по-малко“ добросъвестни, да получат достъп до защитните мерки. Противоположната ситуация, при която докладващото лице с „повече“ добросъвестност съобщава информация, която по-късно се оказва невярна. Въпреки това все още се ползва със защита, което изглежда много по-малко важно.
Преосмисляне на злонамереността като условие за защита от ответни действия
Вместо положителното условие, посочено в член 6 от Директивата на ЕС относно лицата, подаващи сигнали за нередности, може би е по-подходящо злонамереността да бъде определена като отрицателно условие за предоставяне на защита срещу репресии. Подобно на разпоредбата на член 23, параграф 2, където трябва да се предвидят санкции по отношение на докладващите лица, когато е установено, че те съзнателно са докладвали невярна информация, отказът на защита може да се определи при същото условие. Такова решение би било по-просто, би създало по-малък правен риск за докладващите лица, като същевременно целта, посочена в съображение 32, би била постигната. Държавите членки все пак могат да въведат такова решение в националните си законодателства, тъй като то е по-благоприятна разпоредба за правата на докладващите лица.